Природните стихии пак ще ни сварят неподготвени. Едва ли има нужда да припомняме как миналата година, в средата на февруари от дъждове, обилно снеготопоне и преливане на водоеми десетки хиляди декари площи, засети с есенници, останаха под водата, стотици къщи и обществени сгради бяха наводнени, асфалтови пътища бяха разрушени, помпени станции излязоха от строя… Все неща, които ни сполетяват не толкова заради лошите атмосферни условия, колкото заради лошо планираните и неизпълнени докрай превантивни мерки.
След като природата приключи с разрушителната си дейност, сценарият е познат. Кметове, земеделски стопани и собственици на недвижими имоти започват да се тюхкат и да кършат ръце, че не могат да се справят сами с последиците. И впиват поглед в държавата с надежда за помощ. За пореден път вместо да се потърси сметка от онези, които не са си свършили работата, и от онези, които не са направили минимален разход, за да се застраховат, всички се втурнаха да питат как управляващите ще помогнат на пострадалите. Сякаш държавата е длъжна всеки път да бърка в кесията, пълнена от данъкоплатците, за да плаща за нечие нехайство!
Лошото е, че заради слабата инициатива на управляващите да решат този проблем и гражданските организации, които имаха идеи за създаване на програми за управление на катастрофични рискове, напоследък притихнаха. Преди време например Асоциацията на българските застрахователи излезе с предложение притежателите на недвижими имоти по закон всяка година да плащат на хазната по 1 промил от данъчната стойност на собствеността си, а събраните средства да бъдат използвани за покриване на щети от земетресение и наводнение.
Друг проект дойде от Инициативата за национална програма за управление на катастрофични рискове. Според него трябваше да се създаде Катастрофичен застрахователен пул и да се въведе задължителна имуществена застраховка срещу природни бедствия, каквито са земетресенията, свличането на земни маси и наводненията. По-късно изпълнителният директор на инициативата и експерт към Световната банка Румен Гълъбинов предложи България да се включи в регионална структура, създадена специално с такава цел. Идеята бе националните застрахователни дружества да предлагат имуществени полици с включено покритие на катастрофични рискове, а събраните средства да отиват в пул, който да се управлява от регистрирана в Швейцария мениджърска компания. Оттам рискът щял да се прехвърля към частни презастрахователи.
И предишното правителство симулираше някаква дейност по решаването на този проблем, но единственото, което роди, бе междуведомствената комисия, ръководена от червения депутат Венелин Узунов, и бе полвинчатата идея след катастрофично събитие държавата да подпомага пострадалите само ако имотите им имат застраховка.
По една или друга причина обаче всички тези предложения останаха да висят във въздуха. Идеята застраховките да са задължителни например не бе възприета, защото според предишното правителство това е прикрит налог. Освен това експертите в тази област изтъкнаха, че не е възможно човек да бъде задължен да прави едно или друго, след като не са намесени интересите на трето лице. Не е маловажен и фактът, че както се установи в голяма част от случаите на земетресение или наводнение, са засегнати сгради, които не са построени в съответствие с нормите и стандартите или не са поддържани според тях. И дори да имат задължителна застраховка, на собствениците им вероятно няма да бъде изплатен нито лев обезщетение. Пък и ако бъде въведено задължително плащане, трябва да се помисли за социалнослабите, които трудно биха платили премията.
Предложението за участие в регионален пул пък мнозина от застрахователите атакуваха с довода, че няма логика български пари да се изнасят в чужбина. Освен това към подобна стъпка обикновено прибягват страни, в които застрахователните компании не са склонни да поемат такъв риск. А случаят с България не е сред тях. Доказателство за това е слабото разпространение на имуществените застраховки. По данни на Комисията за финансов надзор от лятото на 2009 г., макар всички дружества на пазара да предлагат полици, обезпечаващи имуществото срещу катастрофични рискове (някои са ги включили в стандартното покритие на "Пожар и имущество", при други се изисква заплащане на допълнителна премия), само 373 хил., или 10.1% жилища са застраховани срещу наводнение, а 313 хил. сгради, или 8.5% – срещу земетресение. При това е малко пресилено да се каже, че цената е непосилна за джоба на обикновения потребител. Годишната премия в най-земетръсните зони рядко надхвърля 150 лв., а срещу нея застрахователят носи отговорност за хиляди левове. Заради сравнително ниската щетимост компаниите на драго сърце сключват този вид застраховки, често при преференциални условия. Само че много малко хора осъзнават необходимостта от тази покупка. И това бе доказано и остава непроменена нагласа при всички бедствия през последните петнайсет години.
Нещата не са много по-различни и при земеделските застраховки. Официална статистика и тук липсва, но по данни на застрахователите едва ли повече от 15-20% от площите са защитени срещу различни рискове. В този дял обикновено попадат земите на едрите селски стопани и на получателите на субсидии. С други думи, незащитени пак са дребните стопани, които най-трудно биха се съвзели, ако градушка или наводнение унищожи реколтата им.
От всичко казано дотук излиза, че сякаш изход от този порочен кръг няма. Предложените схеми все нещо не пасват на спецификата на българското стопанство. Като се замисли човек обаче, развръзката може да тръгне и от нещо много по-просто. Като например по-стриктен контрол за застраховка на публичните сгради, които по традиция се обезпечават на много по-ниски от реалните стойности. Или пък въвеждането на облекчения при имуществените налози, ако собственикът си е направил застраховка…
Leave a Reply